Николай Мутафчиев е завършил НАТФИЗ, специалност Кино режисура. По-дълъг професионален опит има като актьор и сценарист. На тазгодишния София Филм Фест той се представя с два свои проекта – късометражните „Ти гониш” и „Двама на моста”. 19-минутният „Ти гониш”, включен в програмата на Феста, разказва историята на момче и момиче, въвлечени във водовъртежа на „чумата на ХХ век” – СПИН-а. Вторият режисьорски проект на Николай Мутафчиев „Двама на моста”, който се състезава в конкурса за късометражни филми за наградата на Jameson, е съвременна история за мъж и жена, които се срещат на един мост, водени от едно и също желание – да сложат край на живота си... Специално за BgNewsroom режисьорът сподели вижданията си относно предизвикателствата в правенето на кино.




-Това ли е първото ти участие на по-голям фестивал?

Н. М: Това е първото ми участие изобщо на фестивал. Преди това може би на „Рано пиле” (фестивал на студентското кино), където имах повече общо с организацията, но той не е голям фестивал.


- И двата филма, с които участваш на София Филм Фест (”Ти гониш” и „Двама на моста”) са с продължителност под половин час. Какво е специфичното в късометражната форма според теб?

Н.М: Късометражните филми би трябвало да предложат средства и форми, които не биха „издържали” на цял игрален филм. Затова късата форма има толкова голямо въздействие. Но пък като се замисля - и в големите филми няма нищо случайно.


- През последната година се появиха няколко значими български заглавия. Мислиш ли, че съвременното българско кино започва процес на подем?

Н.М: Ще бъда откровен. Може би не трябваше да зачекваме темата, за да мине гладко разговорът. Не мисля, че българското кино е в процес на подем. Смятам обаче, че е в началото на такъв. Хубавото е, че сега се снимат повече филми в сравнение с времето от преди 7-8 години. Мисля, че на тазгодишния София Филм Фест се състезават осем игрални филма, което си е напредък. Ако трябва да бъда откровен, не съм гледал всичките. За един ми казаха, че е направен много хубаво – става дума за „Пазачът на мъртвите”. Но от нещата, които лично аз видях, останах много разочарован. Съдейки по някои студентски филми от предишни години, мисля, че имаме много талантливи режисьори, оператори, актьори. Не знам дали вината е в комисиите, които одобряват сценариите или просто когато се стигне до пълнометражен филм, нещата стават по-сложни. Може би причината е и в това, че проектите не се възлагат на повече млади хора. Не знам какъв е проблемът. Ако знаех, щях да го споделя с всички.


- Лично ти къде (и дали) виждаш мястото си в българската кинематография?

Н.М: Натам съм тръгнал, но ще стане каквото предложи животът и ще зависи от това, което аз мога да дам. Не знам какво ще стане. Може и да не оцелея дотогава...Не става дума само за българската кинематография. Един режисьор трябва да се стреми филмите му да са четивни и гледаеми навсякъде. Проблемът на българското кино е, че повечето филми са си „като за нас” – или с някакъв вътрешнозаводски хумор или пък са едни и същи драми – за Родопите, за Възродителния процес. Това не е нито българската действителност, нито пък българското кино може да се изчерпва само с това. Хубаво е, когато един филм се направи, да може да се гледа навсякъде. Така си мисля аз, но може и да греша. Нали съм само един студент...


- Ако спечелиш конкурса Jameson, за какво би използвал средствата от наградата?

Н.М: Вече имам един следващ проект, за който спечелих лента от фонд на ООН. Проблемът е, че имам само лента, а за един филм трябват много други неща. Мисля, че бих използвал средствата за този филм.


- Как се вписва „Двама на моста” сред останалите претенденти, селектирани от журито? Какво е мнението ти за останалите продукции, участващи в конкурса?

Н.М: На първо място смятам, че тазгодишната програма е много по-сериозна от миналата година, например. Има сериозна конкуренция, което е хубаво и говори, че се правят все по-стойностни късометражни филми. Честно – мисля, че конкуренцията е между 5-6 от филмите. Ако трябва да бъда реалист, мисля, че и моят е конкурентноспособен. Нека не звучи нескромно, но го виждам някъде в челната шестица. Историята със спечелването на наградата е много относителна. Зависи от това какви са вкусовете на журито, какви неща толерира и т.н. Самите филми са много далечни като жанрове. Разбрах, че един от тях е заснет за малко повече пари, което му дава по-големи шансове, защото е направен с по-голям замах. Оттук нататък качествата му зависят от идеята. Казаха ми, че филмът не е лош, но не съм го гледал, въпреки че много бих искал – говоря за „Валсове и танга от село Бела Вода”(реж. Иван Владимиров).


- Двама на моста” пресъздава интересна ситуация. Чия беше идеята зад историята? Разкажи повече за работата си с екипа...

Н.М: Идеята е моя, а диалозите ги написахме с Христина Апостолова, с която винаги работя върху сценариите си – за два късометражни филма, още един проект и един сценарий за пълнометражен филм, който все още не съм предложил никъде. Пробвах с още няколко човека, но не се получи. Колкото до историята, ще повторя нещо, което казах и когато представях филма: има два вида самоубийци – такива, които искат да умрат и такива, които искат да бъдат спасени. Този филм е за вторите.Той е много личен от една страна, а от друга – в него има доста неща, които изглеждат леко провокативни. Личен е, защото преди години по едно време не се чувствах много добре и се чудех какво би станало ако се самоубия или дам шанс на „другия” живот. После преодолях този момент и си дадох сметка, че не трябва да се стига до самоубийство, за да бъдеш спасен. Много по-добре е нещата да се случат преди това. Още по-хубаво е, ако хората имат търпението това да стане. Не е важно да пришпорваш събитията. Нещата, които биха могли да те спасят понякога са много малки. В този филм двамата главни герои се разделят, защото не е нужно да намериш голямата любов, за те спаси някой. Да, би било много хубаво някой да открие идеалната си половинка и да станат едно цяло, но това не винаги става и може би трябва да продължаваме да търсим. С търпение – както се движи охлюва – третият герой във филма, който се справи много добре с функцията си.


- Завършил си актьорско майсторство. Кое е по-голямо предизвикателство – играта или режисирането и защо?

Н.М: В началото, когато започнах, актьорството си беше много голямо предизвикателство. Имаше и доза суета. Но в последствие, след като поиграх 4-5 години в Народния театър, Сълзата, Сатирата, 199, изведнъж това някак си стана безцелно. Качеството падна, поне в моите очи. Режисьорите започнаха да се задоволяват с по-малко. Актьорите може би имат желание да дадат повече, но това е процес, който включва много хора. Още от малък съм искал да се занимавам с кинорежисура и реших да пробвам какво е да работиш с екип, който ще се създаде от една идея и искат едно нещо да се случи заради самото него, а не защото ще вземат някакви пари. Изключително удоволствие е и самото събиране на екип от хора, които наистина имат желанието да работят. „Ти гониш”  направен с голям екип от 20 и няколко човека, които не са взели една стотинка. Виждаш хора, които през целия ден работят, спят няколко часа и продължават, не взимат една стотинка и въпреки това е голямо удоволствие да си сред тях. В момента киното е много по-голямо предизвикателство. Не играя в театъра и поради друга причина – от една година никой не ме кани, но ако някой го направи, може би бих приел ако е добър проект, а не просто защото няма какво да правя.


- Едно от нещата, които правят доста силно впечатление в „Двама на моста” е музиката на Димо от PIF. Как се случи да работите заедно?

Н.М: Работихме изключително добре. Първо, аз го познавам от много отдавна. Много е важно, когато правиш първите си опити, да познаваш хората, с които работиш, защото всичко пак е без пари. Димо отдавна ми беше казал, че иска да се занимава с филмов звук и музика. Цялото озвучаване на филма е правено в студио. Иначе аз отидох при него и му казах: искам музиката да звучи така: „тъм-та-дъм”. Пея много фалшиво, но въпреки това той каза: добре, чух как. На другия ден беше направил онова, което имах предвид, но изцяло измислено от него. Много се зарадвах, че бе разбрал моето „тъм-та-дъм”.


Таня Трендафилова
Снимки: личен архив