Днес се навършват 132 години от избухването на Априлското въстание. Българският Великден – така наричат началото на едно от най–епичните събития в българската история.

На 20 априлий 1876 година - Копривщица, часът на бунта настъпва. Избухва Априлското въстание. Лети Каблешковото писмо, поемат го треперещи от вълнение апостолски ръце. Сълзите на главния войвода Волов спират гласа му със зов за борба. Бенковски зачита Огнените думи на Кървавото писмо и обявява часа на свободата. Апостолите създават се Военен съвет, или Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Четите тръгват една след друга, срещу врага и в помощ на въстаниците в Стрелча, Клисура, Батак, Сопот, Карлово, Калофер, Копривщица...

Веднага след обявяването на въстанието Панайот Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга със своите конни чети, а Бенковски, със своята прочута конна дружина - “Хвърковатата чета”, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на бунт. На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, придобила известност под името Райна княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта - Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население.

Бързото разрастване на въстанието разтревожва турските власти. С мълчаливото съгласие на западните велики сили Високата порта предприема незабавни мерки за неговото потушаване. Към района на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозушки орди от Южна България. Макар и слабо въоръжени поради преждевременното избухване на въстанието въстаниците дават отпор на многократно превишаващия ги противник. След неравен бой първи са разбити защитниците на Клисура. На 26 април в нея влизат ордите на башибозушкия главатар Тосун бей и я опожаряват. Няколко дни по-късно, на 30 април, пада и Панагюрище. Най-дълга съпротива оказват въстаниците под връх Еледжик под командата на Телийски. Копривщица, макар незаета от въстаниците, е заплашена от опожаряване и е спасена само чрез голям откуп, даден от местните първенци. С нейното падане въстанието в Средногорието фактически е потушено.

Обстоятелството, че Карлово и селата, намиращи се по поречието на р. Стряма, не въстават, позволява на турските власти да съсредоточат силите си към Родопите и да се разправят по най-жесток начин с надигналото се там население. На 30 април башибозушки орди обкръжават Брацигово. На 5 май към тях се присъединява и редовна турска войска. Положението на въстаниците става неудържимо, но въпреки това те водят упорита борба срещу превъзхождащия ги противник. Тежък удар на въстанието в Брацигово нанасят местните първенци, които влизат в преговори с турците и успяват да арестуват по-видните революционери начело с В. Петлешков. Предаден в ръцете на турските власти, той е подложен на нечовешки мъчения. На път за Пловдив Петлешков поглъща отрова и умира.

На 2 май започва кървавата трагедия на Батак. Местните въстаници, обградени от нередовната войска на Ахмед ага Барутанлията, са разбити. Многобройният противник навлиза в града и подлага на поголовно клане цялото население. В продължение на три дни тук загиват над 3000 души - жени, мъже и деца. Героична съпротива оказва и населението на Перущица. Една част от него успява да избяга извън селището, а останалата дава отпор на башибозуците и редовните турски войски. Най-голям героизъм проявяват П. Бонев, Спас Гинев и Коста Честеменски. Под напора на превъзхождащия ги противник въстаниците са принудени да търсят убежище в черквата. Тогава турската войска подлага черковната сграда на артилерийски обстрел. Съпротивата на населението е смазана. За да не попаднат живи в ръцете на врага, Чистеменски и Гинев убиват своите жени и деца, а след това и самите себе си. Техният подвиг е последван още и от Ив. Тилев и др. въстаници.

Вестта за въстанието в IV революционен окръг заварва Търновския революционен окръг в тежко положение. Част от ръководителите на революционните комитети в Горна Оряховица, Търново и Лясковец са заловени. Между тях е помощник-апостолът Измирлиев. Това парализира инициативата на останалите дейци. Въпреки това се организира голяма въстаническа чета от селата Мусина, Бяла черква, Михалци, Дичин, Вишовград и др., откъдето първоначално излизат малки въстанически групи, които на 28 април се събират в с. Мусина. Начело на четата застава поп Харитон, а за военен ръководител е назначен П. Пармаков. Знаменосец става Д. Атанасов - Русчуклийчето. В четата влизат още и Бачо Киро, Хр. Караминков (Бунито), Т. Левтеров и др. Според плана тя трябвало да се съедини с др. въстаници и да се укрепи в Балкана, за да може да води по-продължителна борба. Веднага обаче щом се отправя към Стара планина, по дирите и тръгват многобройни потери от башибозук и редовни войскови части. На 29 април четата се установява в Дряновския манастир и в продължение на 9 дни води непрекъснати сражения с противника. На 7 май манастирът е разрушен от артилерийска стрелба и въстаниците решават да направят опит за пробиване на обсадата. В завързалия се бой по-голямата част от тях загиват, а тези, които са заловени, са изправени пред съд.

Пламъците на въстанието обхващат и Габровския и Севлиевския край. Макар председателят на революционния комитет в Севлиево Ст. Пешев да е арестуван, това не попречва на надигането на околните селища - Ново село, Кръвеник, Батошево и др., които оказват решителна съпротива на превъзхождащия ги противник. Някои от тях като Ново село и Батошево повтарят подвига на перущенци, брациговци и панагюрци. За революционния устрем на населението в този край изключително голяма роля изиграва четата на Ц. Дюстабанов, която обикаля въстаналите села. След нейното разгромяване войводата е заловен и обесен в Търново. Последната искра на въстанието в Търновския революционен окръг е действието на четата на Хр. Патрев, образувана от жители на Трявна и някои селища на Габровския и Тревненския край. Тя разгръща своята дейност в началото на май, но след неколкодневни сражения с турски войскови части е разбита.

В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах. Причината за това са масовите арести на революционни дейци, предприети по това време в града от местните турски власти, и колебанието, което проявяват ръководителите на революционния окръг. Все пак на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов образуват малка чета и се насочват към Сливенския балкан. Към тях се присъединяват въстаниците от Ямбол, предвождани от Г. Дражев и четата на Стоил войвода. В този уголемен състав четата води неколкодневни битки с преследващите я турски потери и към средата на май е ликвидирана от превъзхождащия я противник.

Колебанието, несъгласието, липсата на единно ръководство, както и малодушието на ръководителите на Врачанския революционен окръг, довеждат до провал опита за въстание в този край. Така без подкрепа остава четата на Христо Ботев, преминала р. Дунав на 17 май, и са улеснени до голяма степен действията на турските потери за нейното унищожение. Опитът на Стоян Заимов да вдигне въстание във Враца остава без успех. Едновременно с четата на Христо Ботев в Североизточна България преминава и четата на Т. Стоянов.

В края на май и началото на юни 1876 Априлското въстание е потъпкано навсякъде. В продължение на един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди въстаници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение. Потушено с кръв и пожарища, Априлското въстание от 1876 година оставя в „сърцето на тиранина дълбока рана”. Загиват апостолите, но не загива народното дело. Европа и светът узнават за „Уроците по клане” и “българските ужаси”. Прогресивните умове издигат високо една нова ценност – хуманизма, тласкайки свободните да спасят поробените.

Въпреки че претърпява поражение, бунтът изиграва огромна роля. Той показва непоколебимата воля на българския народ да извоюва с оръжие своята национална независимост и да отхвърли веднъж завинаги петвековния хомот на османския поробител.


БГНЕС, снимка: БГНЕС/ПЕТКО НАЛБАНТОВ